Омразата разяжда костите ти. Кожата ти прогнива от гняв, а устните ти изсъхват от безпомощност. Спомените се спускат, като мъгла над сивото ти съзнание. Тъжна си, сълзите ти проблясват в празите ти очи и се спускат, дерейки обсипаното ти с бръчки лице. Личат си някогашните правилни черти. Била си хубава, дори прекалено. Но от красотата вече и помен няма. Останала е само празната душа. Някога грозната ти същност не се е забелязвала под студеното, но красиво лице... Външността ти е станала дори по-грозна от вътрешността. Чувстваш се празна и безсмислена. Права си, винаги си била такава. Е може би някога си била невинна и по детски нежна, но то е било толкова отдавна, че дори не си го спомняш. Чудиш се какво го е променило...защо си станала такава? Няма време и ти го знаеш. Тя идва, но ти не изпитваш страх, дойде краят на нищожния ти живот. Тъжното е, е това е най-желаната целувка, която някога си получавала. Последната сълза се спуска по вече изстиналото ти лице, заедно с последният дъх живот.